Провалена държава: Наръчник за разрива в Русия

Story in English, Geschichte auf deutsch, Cuento en español, Histoire en français, Storia in italiano, Stāsts latviešu valodā, Lugu eesti keeles, Pasakojimas lietuvių kalba, Historia po polsku, Қазақ тілінде әңгіме, Оповідь українською, Qırımtatarca ikâye etüvler, Рассказ на русском, القصة بالعربية, 中文故事

Разказ на Януш Бугайски

Илюстратор Марина Луцик

Разпадането на Руската федерация ще бъде третата фаза от краха на империята след разпадането на съветския блок и на Съветския съюз в началото на 90-те години на миналия век. Тя ще възвести друго „време на смут“, период на политическа криза и хаос, които Московска Русия преживява в края на 16-ти и началото на 17-ти век, а след това и по време на разпадането на царска Русия по време на Първата световна война. Но за разлика от 17-ти и 20-ти век, съвременна Москва няма капацитет и геополитическа възможност да възстанови Русия като континентална империя.

Руската федерация, която е наследник и на останалите владения на Москва, е провалена държава, на която й липсва непълно изградена национална идентичност. Тя се оказа неспособна да се трансформира в национална държава, в държава на гражданите или дори да се формира в ефективна имперска държава. Многобройните недостатъци на Русия се изострят в резултата на натрупването на фактори, каквито са зависимостите от приходи от износа, базиран предимно на природни горива, свиваща се икономика с малка перспектива за растеж или глобална конкурентоспособност, и засилване на регионалното и етническо напрежение. Пълномащабната инвазия на Русия в Украйна през февруари 2022 г. ускори процеса на разпадане на държавата, като не успя да постигне заявените цели на Кремъл и доведе до значителни военни жертви и пагубни международни икономически санкции.

Въпреки че в руската Конституция от 1993 г. страната е определена като федерация, в действителност това е централизирана неоимперска конструкция, интегрирана въз основа на административни прокламации, а не на доброволни споразумения. Изкуствено създадената държава се доближава към края на цикъла на един режим, в който политическото статукво става все по-несигурно и опасно. Дори след разпадането на Съветския съюз няколкото последвали паралелни кризи не са били чак толкова остри, включително и по отношение на неспособността на правителството да осигури устойчиво икономическо развитие, разрастващи се различия между Москва и федералните региони, задълбочаващо се недоверие към управлението на Москва, ограничена ефективност на масовите репресии и задаващо се военно поражение или неясна развръзка на конфликта в Украйна.

Усилващият се натиск

Ако Русия иска да оцелее, тя трябва да се развие като истинска федерация. Но вместо да се стреми към децентрализация, за да отговори на стремежите на различни етнически и регионални интереси, руското правителство е предприело масови ограничения. Недоволството нараства заради едностранното назначаване на регионални управители от Москва, присвояването на местни ресурси, неадекватния отговор на пандемията от COVID-19 и по отношение на други извънредни ситуации, както и заради нарастващия брой на жертви във войната срещу Украйна, особено сред неруското население. Въпреки че режимът е обсебен от стремежа да предотвратява или да потушава протести, паралелните кризи в няколко отдалечени региона могат да се окажат по-силни от репресивния апарат на Москва или от способността й да упражнява контрол над обществените вълнения чрез известни икономически облекчения.

Кремъл се страхува от всяко повторение на „цветните революции“, които разтърсиха Украйна и Грузия, когато корумпираните авторитарни правителства бяха свалени, защото вече не можеха да предотвратят гражданските протести срещу изборните измами. Масовите демонстрации в Беларус през лятото на 2020 г. заради крещящо фалшифициране на вота опровергаха общоприетата мантра за пасивната беларуска общественост, за която казваха, че огледално подобие на широко разпространената представа за руските граждани. Въпреки че протестите в Беларус в крайна сметка бяха потушени, първопричините за обществените вълнения бяха нарочно премълчани. Демонстрациите и атаките през януари 2022 г. в Казахстан пред сградата, в която се помещава правителството, послужиха като още едно предупреждение за Москва, че кипящият обществен гняв може да избухне внезапно и да се разпространи бързо. Привидната стабилност не може да се приема за даденост, за нещо постоянно и събитие като повишаване на цените или фалшифициране на избори може да отприщи обществените искания за по-широка политическа промяна.

Руската федерация е изправена пред спешен екзистенциален парадокс. И той ще става по-сериозно с наближаването на края на президентския мандат на Владимир Путин, независимо дали той ще бъде конституционно удължен чрез фалшифициране на изборите. Централизацията и репресиите без да има устойчив икономически растеж ще активират обществената опозиция и ще генерират смут, а либерализацията и децентрализацията в същото време биха довели до разклащане на държавата. Без политически плурализъм, икономическа реформа и регионална автономност, федералната структура ще става все по-неуправляема. Но дори и да бъдат предприети демократични реформи, няколко региона могат да се възползват от възможността да се отделят. В случай на системни реформи възможностите за създаването на конфликти могат да намалеят, но ако реформите бъдат блокирани за неопределено време, тогава перспективите за насилствени конфликти значително се увеличават.

Докато страната е подвластна на вътрешни сътресения, съществуващата федерална система ще се разглежда като нелегитимна за населението от периферните региони. Тогава може да се реализира спектър от вътрешни сценарии, които ще тласнат страната към фрагментация, включително засилване на борбите за власт между елитите, ескалиращи конфликти между Кремъл и регионалните правителства, фракционни борби в институциите на силоваците и разпадане на централния контрол в няколко части на страната.

Структурата на властта в многонационалната федерация е по-крехка от тази на Съветския съюз поради това, че прекалено много се разчита и вярва на личността на един лидер и липсва предвидим и легитимен метод на приемственост. Освен това Русия вече не притежава всеобхватния апарат на комунистическата партия, който може да осигури относително плавна смяна на ръководството. Демократичният преход чрез прозрачни и честни избори е анатема за управляващата клика, тъй като би внесъл още повече несигурност по отношение на бъдещето на Русия. Всъщност появата на демократична система след падането на Путин може да се окаже по-малко осъществима, отколкото беше през 90-те години. Очакванията за истинска демокрация в цялата страна са ниски, институциите са кухи, алтернативните политически партии са слаби, а гражданското общество е смазано. Ще отнеме време за появата на кохерентен политически елит на общодържавно ниво, а подобен процес може да бъде подкопан и провален от автократични, националистически и популистки сили.

Много по-вероятна е перспективата да се задълбочават пукнатините в политическата структура, да нарастват предизвикателствата пред йерархичната структура на властта, да отслабва контролът, упражняван от централната власт и задълбочават политическите разделения. Националните идентичности и етническите разделения могат да подхранват сепаратизъм, но сепаратистки настроения могат да се развият също и в рамките на един и същи етнос, където различни региони таят огромно недоволство срещу централното правителство или смятат, че откъсването от него би било икономически изгодно. Първоначалните предизвикателства пред целостта на държавата могат да бъдат спонтанни и единични, въпреки че не могат да бъдат изключени и силови сценарии. В резултат на това може да се стигне до пълното отделяне на някои федерални единици и обединяването на други в нови федерални структури или конфедерации.

Движенията към отделяне на която и да е от 22-те етнически републики вероятно ще провокират искания за самоопределение сред няколко региона, в които мнозинството от населението са етнически руснаци. Те обаче значително ще отслабят центъра и ще намалят възможността да бъде запазена автократичната държава.

Задействани размирици

Ключов двигател на разпадането на държавата биха били военното поражение или продължителната военна безизходица, за която Кремъл е широко обвиняван в страната. Общественото съгласие и оцеляването на режима при управлението на Путин все повече се основава на агресивна външна политика, териториален ревизионизъм, патриотичен милитаризъм и антизападна пропаганда. Ако се стигне до тотален неуспех или Русия се окаже в задънена улица в Украйна, включително огромни жертви, това ще предизвика сериозно противопоставяне на политиките на Путин, ще задвижи борбите за власт и неговото отстраняване, ще стимулира народните бунтове срещу едно дискредитирано управление и ще освети напълно натрупаните провали на държавата. Царската империя се разпадна по време на война с имперска Германия през Първата световна война, а съветската империя се разпадна в резултат на неуспешната война в Афганистан. Владислав Сурков, бивш главен идеолог на Кремъл, може би ще се окаже прав, когато твърдеше в една статия, публикувана през ноември 2021 г., че ако Русия не се ангажира с успешна имперска експанзия, тогава тя ще изчезне като държава.

Руските лидери също се страхуват от спонтанни обществени вълнения, както се вижда от прекомерните им реакции към мирните улични протести и постоянните опити за премахване на всички форми за организиране на опозицията. Властите са наясно, че проучванията на общественото мнение не са абсолютен барометър на обществените настроения и нагласи. В много райони на страната те обикновено са рядкост, отразяват нежелание на респондентите да разкрият истинските чувства и настроения, и могат да се променят непредсказуемо по време на ескалираща криза и в случаи, когато обществото усеща, че режимът е нестабилен. Освен това, тъй като резултатите от изборите се фалшифицират от държавни чиновници, реално не може да има точна преценка какви са политическите предпочитания на обществото, което допринася за създаването на безпокойство във „вертикала на властта“ относно дълголетието на настоящата система. Това, което изглежда като апатия, безразличие и дори безнадеждност сред по-голямата част от населението, може бързо да се превърне в омраза и агресия към властта.

Разрастващият се разпад може да бъде подхранван от множество фактори и предизвикан от знаково събитие или поредица от непрекъснати кризи. Това може да има силни икономически последици, с широк спектър на обществен резонанс, като задълбочаваща се депресия, галопираща, необуздана инфлация, просрочване на плащания и заплати, жилищни проблеми, унищожаване на околната среда, съсипване на инфраструктурата, съкращаване на социалните услуги и бързо растяща безработица. Уверенията на Кремъл, че икономическите спадове са само временни явления, ще звучат все по-кухо, ако са продължителни и дълбоки. Дори традиционно проправителственото възрастно население и жителите на малките градове и селските райони ще се чувстват все по-изоставени и измамени от Москва. Местните политически играчи ще обвинят федералното правителство в икономическа експлоатация и ще изтъкват паразитизма и произвола на държавните бюрократи, които са в разрез с общественото благосъстояние. Въпреки че протестите могат да бъдат спонтанни и първоначално ограничени по мащаб, те също така могат да обединят в едно многобройни малки кампании, които ги свързва един и същ проблем.

През последните две десетилетия режимът на Путин бе зает с убеждаване на гражданите, че няма жизнеспособна алтернатива на съществуващата система. Независимо от това, връзката между протестите и икономическите условия може да бъде взривоопасна, когато обществото преживява постоянен упадък, а не просто „застой“, когато неравенствата между богати и бедни стават все по-очевидни и когато лошото управление и корупцията на властите станат неуправляеми. За да бъде предотвратен революционен сценарий, администрацията може да наложи различни мерки, включително предоставяне на спешни икономически стимули за населението в ключови сектори или пък масови репресии в един или повече региони. Една програма за ограничена децентрализация също може да бъде използвана като инструмент за успокояване на обществените вълнения. В опитите за създаване на работеща федерация биха могли да бъдат тествани границите на републиканския и регионален суверенитет, и тогава няколко региона ще имат възможност да проследят кои са оптималните опции в период на някакви сътресения на централно ниво.

Опитите за умиротворяване на най-нестабилните райони на страната чрез икономически предимства могат да се превърнат в бумеранг. Избирателните икономически стимули могат да предизвикат негодувание в други региони и да ги убедят, че един масов отпор срещу политиката на Кремъл може да бъде печеливш, за да се увеличи държавното финансиране. Политическите отстъпки за местните лидери и административното децентрализиране ще насърчат губернаторите да действат по-независимо и да настояват за по-широка автономия. Нарастването на ресурсите и авторитета на етническите републики също може да разпали руския етнически национализъм, воден от враждебност срещу национални републики като тези в Северен Кавказ, които се смятат за привилегировани от Москва. Това може или да засили призивите за по-голяма централизация и премахване на етническите републики, или да провокира искания за създаване на отделна руска етнонационална република.

Възможностите на режима да налага масови репресии в цялата страна или дори в няколко неспокойни региона едновременно ще се окажат неработещи. Могат да избухнат стачки и други форми на съпротива на служители в индустриалната сфера в няколко региона, в знак на протест срещу ниските възнаграждения или неплатени заплати, лоши условия на труд, нарастващи цени и падащ стандарт на живот. Спираловидният хаос ще бъде съпътстван от приливи и отливи на масови протести и полицейски репресии. Полицейското насилие срещу мирно манифестиращи граждани могат да породят радикализация и по-крайни реакции. Това ще създаде предпоставки и възможност за координация между различни движения, каузи и региони. Когато държавата се окаже неспособна да прилага репресиите, за да овладява различните обществени вълнения, а в същото време нараства броят на хората, които не желаят да живеят при провален диктаторски режим и задълбочаваща се бедност, ще се създаде.

Освен това Кремъл ще се опита да превърне етническото си население в изкупителна жертва, като представи една от потенциално сепаратистките републики като екзистенциална заплаха за Русия и нейните граждани. Това би повторило начина, по който Чечня беше демонизирана от официалните руски власти, когато министър-председателят Путин започна втората „освободителна“ война през август 1999 г. Независимо от това насърчаването на етническа и религиозна омраза допълнително ще разруши националното и социално сближаване и ще убеди значителни сегменти от мюсюлманското население, че Русия се е превърнала в тяхна екзистенциална заплаха. Москва няма да може да поддържа оцеляването на държавата като купува определени нации и отчуждава определени етнически групи. Също така контрапродуктивна може да се окаже и политиката, свързана с убеждаването на мнозинството от гражданите на Русия, че сепаратистките образувания трябва да имат право да се отделят, за да бъдат избегнати кръвопролития. По този начин класическата стратегия „разделяй и владей“ може да доведе до повече разделение и по-малко управление.

Назряващи борби за власт

Преди федералната структура да започне да се разпада, Русия ще се изправи пред продължителна спирала на хаос и неуправляемост, на ескалираща битка на елита за власт, а държавните институции ще станат свидетели на пропукване в управленската верига – неща, които бяха очевидни и се случиха през последните месеци от съществуването на Съветския съюз. Докато регионалните и централните елити се съревновават все по-енергично за намаляващите финансови ресурси, някои институции може да престанат да функционират напълно. Ще се оправдаят опасенията на Кремъл по отношение на трайната лоялност на елитите, които са се облагодетелствали от президентския контрол върху държавните активи. С намаляването на икономическите им изгоди тяхната лоялност и привързаност ще се топят, и това може да бъде предвестник на поредица от битки, отвличания, убийства и опити за използване на силите за сигурност срещу политически и бизнес съперници.

Политическата стабилност на Русия се крепи върху консенсуса на елита в подкрепата на Путин и достатъчно голямото обществено съгласие. Тя не зависи от обществената легитимност или стабилност на институциите. Путин успя да балансира конкуриращи се политически, икономически кръгове и структури в областта на сигурността, като същевременно разчиташе на връзките си със службите за сигурност и лоялността на първоначалния си вътрешен кръг от Ленинград. По време на вътрешните борби за власт е малко вероятно да бъде излъчен ясен победител, независимо дали той ще е реформатор или друг консервативен автократ. По-вероятно е те да бъдат продължителни, насилствени и неубедителни. Не е задължително свалянето на Путин да сложи край на борбата за власт или да успокои гражданските протести. Напротив, това ще изостри политическите битки и народните бунтове, защото доверието сред висшите служители е нищожно, а респектът на обществото към управляващия елит – минимален.

Борбата за власт може да избухне между конкуриращи се политически „кланове“ или структури. Най-силните от тези „кланове“ включват служители от държавната сигурност, силоваци, ръководители на държавни корпорации, олигарси, лидери на лоялни политически партии, индустриални лобита и регионални ръководители. Тези конфликти могат да станат явни, след като консенсусът около Путин започне да се разпада, или ако страната е изправена пред продължителен икономически срив и нарастваща конкуренция за все по-оскъдните ресурси. Битките между политически съперници за стола на Путин ще подкопаят „вертикала на властта“ и ще втвърдят фракциите в силите за вътрешна сигурност. Полицейските служители в някои региони вероятно ще останат неутрални или дори ще се присъединят към публичните протести, след като гражданските демонстрации се разрастнат. Колкото и парадоксално да е, значителни слоеве от населението, които подкрепят Путин, защото е осигурил ред и предвидимост в държавата, ще се обърнат срещу режима, когато той изглежда все по-слаб и отстъпчив. Когато несигурността и хаосът се разпространят в страната, а в Москва не се появи надежден наследник, редица социални групи в обществото ще вперят поглед в местните и регионални лидери, с надеждата те да възстановят някакво подобие на ред в техните градове и региони.

Лоялността на елита към Кремъл не се основава на споделена идеология, а на формални икономически и политически привилегии. Част от елита ще загуби доверие в режима, когато ресурсите за корупция се изчерпят, международната изолация намали приходите им и социалните вълнения се разрастнат. Със свиването на националния икономически „пай“ пирамидата на държавния патернализъм, облагодетелстваща специфични групи по интереси, ще става все по-нестабилна. Конфликтът в елита може да се материализира в намаляване на ресурсите към някои субекти, които се стремят да насочат социалните вълнения срещу своите съперници. Управляващата “Единна Русия” може да се разцепи, тъй като много нейни регионални членове не са се регистрирали в партията заради идеологическа принадлежност или политическа лоялност, а вероятно по опортюнистични причини и са готови да я напуснат, когато борбите за власт отслабят централното управление. Системните опозиционни партии, включително комунисти и либералдемократи, могат да заемат по-категорична позиция в критиките си към Кремъл, ако видят, че губят позиции. Регионалните структури на партийните организации също може да станат по-малко отстъпчиви към националните структури и биха могли да се отцепят или да се отдръпнат от лоялните към Москва. Това може да доведе до фракционност, чистки и откровени конфликти сред управляващите кръгове.

В разгара на неуспешна война и свиваща се икономика, коалиция от високопоставени служители и шефове по сигурността може да организира „дворцов преврат“ и да обвини действащия режим за проблемите на Русия. Въпреки това подобна ротация по „вертикалата на властта“ няма да е от голяма полза за нейното икономическо развитие, може да увеличи социалните сътресения и дори да предизвика граждански конфликти и бунтове. Политическите фракции в Москва може да потърсят съюзници сред регионалните елити, какъвто беше случаят по време на разпадането на СССР в началото на 90-те години. И Горбачов, и Елцин насърчаваха регионалния суверенитет, за да отслабят позицията на своите съперници и да подсилят социалната база, която стоеше зад тях. Подновяването на опитите за въздействие върху републикански и регионални лидери ще бъде още един предвестник за разпадането на държавата.

Тъй като борбата за власт става все по-ожесточена, военното командване на Русия все повече ще се дистанцира от Кремъл. Това би било особено очевидно, ако бяха мобилизирани въоръжените сили за успокояване на обществените вълнения. В процеса на държавния разпад, военните също могат да претърпят срив в своята йерархична структура, пропуквания по етнически и религиозни признаци, да се стигне до сблъсъци между различни етноси и евакуация на неруснаци, които служат извън техните федерални региони. Военните жертви във войната срещу Украйна показват, че неруснаците са значително свръхпредставени, до голяма степен защото армията предлага на по-бедното население възможност за бъдеща кариера. Москва също така се опитва да отклони вината за военните си престъпления, като я прехвърля на националните малцинства в руската армия, прикривайки ги зад максимата „разделяй и владей“, за да бъдат освободени етническите руснаци от геноцид. Независимо от това, привличането на представители на други нации в чужда война и превръщането им в пушечно месо ще засили гнева срещу Москва, а военните поражения в Украйна ще направят руските въоръжени сили по-податливи на конфликти и бунтове. Тъй като федералната криза се задълбочава и въоръжените сили се разпадат, новите оръжия, на които може да разчита Кремъл, са милицията, бунтовниците и нововъзникващите протодържави.

Възраждане на регионите

С разрастването на безредиците ще стане очевидно регионалното възраждане в цялата страна. „Федералната вертикала“ на Русия е твърде крехка, защото остава зависима от лоялността на властовите елити в ограничен брой водещи региони, или такива със значително население или с развити индустрии и природни ресурси, особено в областта на енергетиката. Стабилността на федералната структура ще бъде подложена на нарастващ натиск, особено когато централният контрол отслабне поради конфликти сред елита и наличие на бюджетен дефицит, който сериозно подкопава субсидиите за федералните субекти. Губернаторите могат да търсят обществена легитимност на местно ниво, като предпочетат регионалния суверенитет. Някои губернатори също така ще провидят, че кампанията на Москва срещу официалните езици в републиките и плановете за регионално обединяване допълнително ще ограничат тяхната власт и дори ще доведат до разпускане на републиканските институции и подчиняването им пряко на Москва. Подобно развитие ще повиши амбициите сред губернаторите и местните законодателни органи за суверенитет и самоопределение.

Исканията в етническите републики и региони, в които руснаците са мнозинство, ще бъдат провокирани от натрупването на обществено недоволство заради рязко нарастващи нива на бедност, намаляващи финансови субсидии, влошаваща се местна инфраструктура, скъпи и неадекватни транспортни връзки между градовете, спорове за ползването на земята между федералните и регионалните власти, отказ от опазването на околната среда, влошаване на здравните услуги, пренебрегване на значими исторически обекти, вредни социални политики, полицейска бруталност, ширеща се корупция сред администрацията и задълбочаващо се отчуждение на обществото при вземането на решения на централно ниво. Едновременно с това, ако бъде премахната доминацията на Москва, те могат да бъдат положително заредени с очаквания за материални облаги, легитимиране на етнонационалния статус и международно признание.

Вероятно ще има различия в регионалното самоутвърждаване, например лидерите в етнически хомогенни републики, богати на ресурси региони или административни единици, географски по-отдалечени от столицата, биха могли да разширят своите искания и укрепват връзките си с близки чужди държави. Регионалните лидери ще създадат известни предизвикателства пред правната система на федералната държава и статута на нейните поданици. Някои биха могли да търсят пълното прилагане на принципите на федерализма или да предложат нови договорености относно нейната структура, в посока разхлабване на връзките с Москва, включително конфедерация или независимост. По-богатите региони с по-голям икономически потенциал и значително по-добро експортно портфолио ще започнат да изискват радикално намаляване на финансовия ресурс, който се превежда на централното правителство, или просто могат да спрат плащанията. Такъв може да бъде случаят с петролните райони в Западен Сибир или богатата на минерали република Саха.

Когато центрираната в Москва вертикала започне да ерозира, отговорността от управлението ще започне да се прехвърля към регионите. При големи обществени вълнения областните управители ще изпаднат в несъстоятелна позиция, защото Кремъл ще изисква от тях да потушават местните протести, а гражданите ще ги притискат да изпълняват регионалните си отговорности. Опитите на регионалните власти да използват местните протести като разменна монета, за да печелят ресурси и изгода от Москва вече няма да дават очаквания резултат, в случай, че Центърът не може да си позволи да се съобразява с исканията, а местната власт загуби контрола си над протестите. Губернаторите могат или да избегнат репресиите, или да обвинят Москва в крайно остра реакция. Така или иначе, това ще затвърди негативното обществено мнение към Центъра. Този процес ще разкрие дълбоко вкоренените регионални недоволства срещу столицата на Русия, която е широко възприемана като страна, колониален експлоататор с непоправимо корумпирана бюрокрация. Хората все повече ще се идентифицират като жители на определен регион, а не като граждани на цялата руска държава.

Някои републикански и регионални лидери ще претендират, че са дискриминирани във федералната структура и ще настояват за истинска автономия. Подобно на федерална Югославия в навечерието на нейното разпадане в началото на 90-те години на миналия век, няколко по-богати региона ще изразят недоволството си от субсидирането на по-бедни райони, и ще твърдят, че ще бъдат по-добре управлявани и по-проспериращи или ако се отделят от федерацията, или от по-бедните републики, така както се отцепи Северен Кавказ. Сепаратистките движения, които допринесоха за разпадането на съветската комунистическа империя през 90-те години на миналия век, бяха частично или в началото елитарни проекти, предназначени да запазят повече ресурси в ръцете на съюзните републики. А много от лидерите на тези републикански движения за независимост излязоха от съветската върхушка.

Някои регионални елити ще стигнат до заключението, че разходите за поддържане на лоялност към Москва превишават ползите от това и ще предпочитат да имат по-голям регионален суверенитет. Когато местните елити вече загубят доверието си, че Кремъл може да бъде гарант на тяхната политическа легитимност и да им осигури необходимите правомощия, те ще утвърждават собствената си власт, като се опират на автентични републикански или регионални лидери. След като йерархичната система на властта се разклати, обществените движения и местните власти в различни републики, райони и области могат да синхронизират исканията си към Москва, и могат да формират междурегионални връзки за взаимна подкрепа. Ще стане видим косвеният ефект, при който успехът на някои федерални субекти в придобиването на по-голям суверенитет и ненамеса на централното правителство ще насърчават и други републики и региони да настояват за по-голяма автономия. Традиционната за Москва политика на разделение, за да провокира конфликти между етническите групи и предизвика дезориентация у опозицията, ще се окаже по-малко успешна, там където етническите републикански лидери търсят коалиции с представители на различни национални общности и подпомагат други субекти в настояването за суверенитет.

Републикански лидери също така ще поискат контрол върху природните ресурси и икономически активи на техните територии, настоявайки, че те са били несправедливо експлоатирани от Москва. Дори някои етнически области, като Ханти-Мансийския автономен окръг – Югра в Тюменска област, могат да претендират за изключителна собственост върху природни ресурси в региони, които са източник на значителна част от печалбите на Русия от петрол и природен газ. Докато федерацията преживява вътрешни сътресения, регионалните правителства ще издигат претенции за различни икономически изгоди, включително експортни привилегии, данъчни облекчения и специални квоти за местни продукти, както и непосредствен достъп до тръбопроводите за износ на петрол и газ, които в момента се контролират на федерално ниво.

Русия ще изживее истинско възраждане на множество движения за независимост, възникнали по време на разпадането на Съветския съюз. В някои случаи членове на автентични етнически общности ще претендират за правото си да играят доминираща роля в своите републики. Множество етноси могат да отстояват статута си на местно население, което от дълги години обитава определени територии, за разлика от скорошните преселници руснаци или други заселници. Етнически лидери също така биха могли да оспорват доминиращия московски наратив, че всички републики доброволно са влезли в Царска Русия, Съветския съюз или Руската федерация. Елитите на различни етноси може да започнат да търсят обществена подкрепа, твърдейки че републиките са единствената родина за по-малките нации, докато руснаците притежават много по-голяма територия извън тях. Подобни изявления биха могли да доведат до известен натиск върху представители на миноритарните общности (малцинствени групи, нетитулярни етноси), особено етнически руснаци, да напуснат републиките.

В някои части на страната може да се очакват междуетнически и междурелигиозни спорове и дори ожесточени сблъсъци. Наред с икономическия упадък и политическата несигурност, ще се появят редица етнонационалистически движения, като някои ще търсят изкупителни жертви, за да мобилизират общността. Представители на някои малцинствени етнически групи ще възнегодуват, че републиканските елити са толерирали собствените си нации за сметка на други етноси и са участвали в асимилация на малцинствата. Подобни твърдения биха могли да бъдат релевантни по отношение на историческите, териториални и ресурсни претенции на жителите в Северен Кавказ, и могат да подсилят стремежите както към отделяне, така и към раздробяването на някои републики.

Кремъл се стреми да насърчава руския етнонационализъм в страната, за да смекчи недоволството от влошаващото се икономическо положение, тъй като това би довело до тежки сътресения в страната. Разпалването на ксенофобия, расизъм, ислямофобия и антиимигрантски настроения може да подпали фитил, който Москва няма да може да угаси. Проучванията постоянно показват, че етноцентриските и ксенофобски настроения са широко разпространени в страната и се подсилват от антимигрантските нагласи срещу работниците в Централна Азия и Северен Кавказ. Въпреки това обаче, използването на подобни настроения от управляващата клика и нарастването на руския етнонационализъм ще провокират антируски настроения сред другите националности.

Според преброяването от 2010 г. населението на Русия е 142,9 милиона души. Около една пета, или близо 30 милиона души, принадлежат към неруски националности и този дял непрекъснато нараства. Демографският спад на етническите руснаци създава предизвикателства към социалната, политическа и териториална кохезия, което пък би насърчило движенията за автономия, отделяне и независимост. Според данните от преброяването между 1989 г. и 2010 г. в 14 от 21-те републики (с изключение на окупираната украинска територия Крим) етническите руснаци непрекъснато намаляват пропорционално на мажоритарната общност (титулярната националност). В 13 републики етническите руснаци съставляват по-малко от половината от цялото население. В 9 републики етническите руснаци съставляват по-малко от една трета от цялото население. В 11 републики етническото руско население е по-малко от това на мажоритарната общност (титулярна националност). Освен това в Сибир, Урал, Тихоокеанския регион и други области населението е консолидирано на базата на регионална идентичност, освен общия език и произход, което ще ги мотивира да се стремят към еманципиране на тяхната държавност, подобно на бившите британски колонии.

Сценарии за разпада

Разривът първоначално може да има ограничени параметри. В пика на икономически сътресения и политически хаос, една или повече федерални единици могат да се отделят, в случай че перспективата да намерят разбирателство с Москва е минимална. При този сценарий Кремъл би се съгласил на такъв изход, за да избегне масово насилие, което може да обхване и други републики и региони. Чечня е основен претендент за такова откъсване, тъй като вече са изградени основите й като отделна държава, а първоначално беше постигнала независимост още през 90-те години на миналия век. Други републики могат да обявят своя суверенитет без да се стига до пълно отцепване, или могат да последват примера на Чечня, особено тези, които са в Северен Кавказ или Средна Волга. Това означава да се повтори ситуацията от 1990 г., когато всички автономни републики в РСФСР обявиха своя суверенитет, макар и без да се отделят от федерацията.

Някои региони с преобладаващо руско етническо население също могат да поискат статут на автономни републики. Това ще включва райони и области, които са против асиметрична федерация на фона на нарастващите призиви за суверенитет и самоуправление, каквито се чуват в някои райони на Сибир и Тихоокеанския регион. По-широка фрагментация ще настъпи, след като самият режим започне да се разпада в ядрото си в резултат на изострени битки за власт. Това може да бъде предизвикано от недееспособността на Путин, неговото убийство, елиминирането му от властта или внезапната му естествена смърт. При по-мек сценарий президентството се поема от реформаторско или квазидемократично ръководство, което включва дори някои членове на политическата опозиция, за да успокои разочарованата общественост. Въпреки това паралелно може да бъде организиран опит за преврат от съперниците хардлайнери, които се стремят да запазят политическата структура, или пък искат да запазят Путин начело на властта, или да го заменят с подобна авторитарна фигура. Подобен сценарий би напомнил за неуспешното завземане на властта от съветските хардлайнери през август 1991 г., който предизвика разпадането на Съветския съюз. Някои етнонационални републики, както и районите около Москва и Санкт Петербург, биха се противопоставили на един преврат, организиран от руски империалисти-етатисти, защото регионалните власти биха предпочели да изчакат, за да са по-наясно какъв ще бъде резултатът от него.

Федералната структура ще стане жертва и на битката между елитите в Русия. Административните сривове обаче може да не засегнат еднакво цялата страна. Някои федерални единици могат да настояват за отделяне, а други – за широка автономия и конфедерация. В някакъв критичен момент Кремъл може да вземе решение да бъдат засилени централизацията и масовите репресии, за да запази непокътната страната, а те сами по себе си може да предизвикат ответни остри реакции в редица части на федерацията. Ако пасивната съпротива не успее да свали режима, тогава като жизнеспособен вариант може да се окаже въоръжената съпротива, независимо дали това ще бъде гражданска война или въоръжени партизански движения в региони, където недоволството е по-голямо. Като принуди опозицията да мине в нелегалност, режимът ще радикализира определени групи, които ще започнат да извършват саботажи, бомбени атентати и убийства, с цел да подкопаят още повече държавната власт. Кремъл може да се опита да мобилизира населението, въвличайки го в мащабна военна инвазия в някоя от разбунтували се републики, твърдейки, че се е впуснала в „антируски сепаратизъм“ и е застрашила териториалната цялост на страната. Общественото мнение обаче може да се окаже индиферентно към подобна военна конфронтация и гражданите да предпочетат няколко републики да се отделят от Руската федерация, за да бъде избегната продължителна война във федерацията след огромните военни загуби в Украйна.

В някои части на страната колапсът на централната власт и вакуумът в регионалното управление може да доведе до това контролът над регионалните правителства и икономики да попадне в ръцете на местните служби по сигурност, въоръжената милиция или престъпни групировки. Като друга опция или възможност е регионалните власти да поискат изтеглянето на руските войски, а в някои републики и региони местните управители да създават свои собствени военни подразделение и звена за сигурност, за да защитават новосъздадените държави, подобно на създадените въоръжени сили в началото на 90-те години в бившите съюзни републики и в сепаратистките анклави в Молдова, Грузия и Азербайджан.

По време на продължителните сътресения така както ще бъдат възродени руският етнонационализъм и етатисткият империализъм и мобилизирани техните поддръжници, така ще никнат като гъби и ще се разрастват етническият и регионален сепаратизъм в цялата страна. Руските националисти и империалисти могат да създават предизвикателства пред централното правителство, но и пред редица регионални администрации. Някои националистически лидери могат да организират групи про-режима, за да предотвратят разпадането на държавата, или могат да се стремят да заменят правителството, налагайки един по-категоричен империалистически или етнонационалистически режим, който да спаси целостта на държавата и да елиминира противниците. Националистите могат да създават милиционерски групи под предлог, че защитават руския етнос в различни републики, да се противопоставят на регионалните движения за независимост, за да предотвратяват разпадането на федерацията. Конфликтът може да стане още по-непримирим заради религиозните различия между мюсюлманското и православното население, което да бъде използвано като оръжие и от двете страни.

Поява на национални държави

При сценарий на ескалираща дезинтеграция в държавата, опитите на Москва да укроти общественото негодувание ще предизвика по-широка съпротива на протестиращите в цяла Русия срещу силите за сигурност и конфликтите ще се разпространят в множество регионални столици. Подразделенията за сигурност и военните ще бъдат с ограничени възможности (thinly stretched) и все по-неспособни да удържат множеството политически бунтове. 90-те години на миналия век показаха, че когато централното правителство на Русия отслабва и борбите за власт се засилват, много републики и региони започват да мислят за суверенитет и дори за независимост, за да осигурят някакво ниво на стабилност. Политическата парализа във федералния център ще насърчи някои републики и региони да излязат с декларации за независимост и да организират публични референдуми. Движенията към самоопределение в по-богатите и икономически по-развити републики като Татарстан и Башкортостан ще насърчат подобни инициативи в съседните републики. Те могат да обявят цял спектър от искания за техния бъдещ статут, включително суверенитет, конфедерация или пълна независимост. Тяхното отстояване ще има ефекта на доминото в цялата страна и ще стимулира други републики и региони да им подражават в постигане на техния успех.

Редица народи ще отстояват своята държавност на базата на исторически прецеденти, изтъквайки периодите, в които са били независими преди завладяването им от имперска Русия. Такива са татари, башкорти, карели, удмурти, мокши, ерзяи, марийци, черкези, балкарци, чеченци, ингуши, калмики, хакаси, алтайци, буряти, тувинци и сахи. Активисти от някои други етноси (nations) в Далечния север, Сибир и Тихоокеанския регион могат да поискат техните региони да бъдат автономни, с по-голям контрол върху територии и ресурси, включително нефт, природен газ, злато, уран и други минерали. Коренните жители в други региони може да поискат право на самоопределение съгласно Хартата на ООН и Декларацията на ООН от 2017 г. за правата на коренното население. На тази база те ще потвърдят законните си права както върху своите традиционни територии и ресурси, така и по отношение на тяхното административно самоопределение. Те биха могли да отидат още по-далече – утвърждаване на държавността съгласно Декларацията на Общото събрание на ООН от 1960 г. за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи. Дори етноси (nations) в краища и областите с преобладаващо руско население могат да претендират за статут на местно население преди руското завоевание и колонизация, който да е основание за самоопределение и независимост.

Федерацията може да се разпадне както по регионалните линии, така и по етно-републиканските граници.

Руските етнонационалисти ще твърдят, че руснаците са били дискриминирани в СССР и Руската федерация и се нуждаят от собствена единна национална република или федерация на руските републики. Жителите на богати на ресурси региони или със силна местна идентичност биха могли да настояват за независимост въз основа на съвместими мултиетнически принципи. Някои предимно етнически руски региони са създали преди това основите на държавност и подобни инициативи могат да бъдат възобновени. Най-забележителният случай е съществувалата за кратко Уралска република през 1993 г., състояща се от шест области – Свердловска, Пермска, Чалябинска, Тюменска, Курганска и Оренбургска. По време на федералния колапс други региони с преобладаващо руско население могат по подразбиране да се обособят като независими държави – например Калининград като четвъртата балтийска република и Приморски като нова тихоокеанска държава, и двете с перспективи за икономическа интеграция с по-богатите чужди съседи.

В Русия са съществували и няколко други временни държавни структури, базирани на регионална идентичност и някои местни активисти може да поискат тяхното възраждане или да ги използват като исторически прецеденти, които да мотивират претенциите им за легитимна държавност. Към тях принадлежат Сибирската и Далекоизточната републики, чийто териториален периметър може да обхване няколко района и области. По време на гражданските войни след царизма сибирските регионалисти, които претендират за различна идентичност и се стремят, по подражание на Американската война за независимост, да воюват срещу руското колониално управление, създават временно правителство на автономен Сибир през януари 1918 г., но той е ликвидиран от болшевиките. Независимо от това значителен дял от етническите руснаци може да подкрепи суверенитета или отделянето на региони, където са техните родови корени и връзката им с Москва е минимална, независимо от общия език. Република Сибир може да бъде едно от първите образувания, което да провъзгласи своята независимост. Големият брой на украинско население в Далечния изток може също да търси по-голяма регионална автономия и по-тесни връзки с Украйна. Потомците на украинци и други етноси (nations), включително татари и чуваши, които бяха депортирани в Южен Сибир и Тихоокеанските територии, пък са претърпели процес на културно и езиково възраждане след разпадането на Съветския съюз.

Отцепването, основано на етнонационални принципи, може също да предизвика вътрешни спорове между мнозинството и малцинствените групи или с руското етническо население, което се стреми да остане в рамките на единната федерация. Някои републикански лидери или движения, подкрепящи отделянето от Русия, може също да водят кампании за териториални придобивки и обединяване на съседни региони, където живеят техни родственици. Тъй като линиите на разлом стават все по-големи, Путин или неговият приемник може да се обърне към руския етнонационализъм, за да се опита да запази контрола на Кремъл, да предотврати отцепването на региони, в които руското население е мнозинство и да запази ядрото на руската държава.

Умишленото преследване на отделянето по етнически принцип чрез насилието би повторило донякъде събитията в разпадаща се федерална Югославия през 90-те години на миналия век. Струва си да се припомни, че „югославският сценарий“ беше разнообразен, включващ само ограничени военни сблъсъци в Словения, малка партизанска война в Македония, кратки бомбардировки на НАТО в Сърбия и никакви въоръжени конфликти в Черна гора. За разлика от тях, войните в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово отнеха живота на десетки хиляди хора и разселиха още милиони. В различни части на Руската федерация биха могли да последват тези различни сценария – на открита война между центъра и някои републики и региони. Москва може да подражава на Сърбия, като мобилизира етнически руснаци, за да отделят етнически хомогенни региони от бунтуващи се републики. Тя може да финансира, въоръжава и насочва милиционерски групи и доброволчески отряди, както в Югославия по времето на Милошевич, за да убиват и прогонват неруско население. Могат да бъдат вербувани различни етнонационалистически революционни движения, подкрепящи насилието срещу не-руснаци, а някои вече и с опит в упражняването на насилие срещу етнически малцинства и политически опоненти. Завръщащите се бойци от украинския Донбас и други конфликтни зони могат да бъдат привличани към вътрешни териториални и етнически конфликтни точки.

В разгара на открития конфликт с Москва процесът на дерусификация може да се засили в някои бивши федерални единици. Новите правителства ще се стремят да защитят утвърждаващата се идентичност и държавна независимост и ще се стремят да се предпазят от „руския свят“. В някои случаи това може да включва прочистване на етническите руснаци, които са на важни политически позиции, конфискуване на бизнеси, притежавани от Русия, и дори експулсиране на руското население, разглеждано като потенциална пета колона (на Кремъл – бел.ред.) Операциите за „етническо прочистване“ могат да се провеждат от централното управление и от някои републикански движения, за да се осигури етническа хомогенност, или да се завземе територия и създаде по-голяма държава.

Русия може да преживее и редица граждански войни, което напомня за периода между 1917 и 1926 г. – времето на разпад на царската империя и завземането на властта от болшевиките. Няколко от тези конфликти са войни за национално освобождение и възстановяване или за създаване на държави, независими от Руската империя. Такива борби могат да включват партизански войни срещу централното управление или срещу регионалните правителства, лоялни към Москва. Кремъл ще осъзнае, че силите му за сигурност са прекалено ограничени възможности (thinly stretched) , за да се справят с едновременно избухналите освободителни войни в цялата страна и може единствено да поддържат контрол над Москва, Санкт Петербург и основните области на Европейска Русия. Но не е задължително една по-малка Русия да гравитира към демокрация и регионално сътрудничество. Може да се развие като агресивна сила. Въпреки това нейните военни способности ще бъдат значително намалени, геополитическите й амбиции ще бъдат ограничени, тя ще бъде фокусирана върху това да осигури оцеляване на държавата, а не върху евентуална имперска експанзия. В разгара на ескалиращите конфликти конкуриращи се фракции с различни идеологии или регионални програми биха могли да твърдят, че те представляват легитимното национално правителство в новата руска държава. Тогава страната може да се сблъска с либийски, иракски или сирийски сценарий, според който конкуриращи се политически сили се борят за спорни територии, икономически ресурси и политическа власт в една свита, по-малка Русия.

След разрива

Страни, които имат амбициите да се откъснат от Руската федерация, едва ли ще получат бързо международно признание. Някои може да се превърнат в „замразени държави“ с неразрешени вътрешни етнически и териториални конфликти, или дори да бъдат въвлечени във външни спорове със съседите. Процесът на разрив може да доведе до редица дестабилизиращи сценарии, каквито може да са провокирането на въоръжени конфликти, бежански вълни, териториални войни, енергийни и търговски сътресения или военна инвазия. Въпреки това е възможно да бъдат създадени няколко жизнеспособни държави, до значителна степен политически стабилни, с необходимата икономическа база, благоприятно географско местоположение и правителства, които са ангажирани да осъществяват международно сътрудничество.

Държавността е важно условие за запазване и развитие на националната идентичност. Протодържавите и другите субекти, които възникват, откъсвайки се от Руската федерация, няма да бъдат хомогенни в своите вътрешни политически системи и административни структури. Някои биха могли да се развият в ембрионални демокрации с новосформирани политически партии, които се състезават за място в управлението, докато републиканските или регионалните институции постигнат независимост. Те ще търсят работещи модели на суверенитет и може да се обърнат към трите балтийски държави (Естония, Латвия, Литва) и други постсъветски страни за помощ и насоки как да го постигнат.

Възможно е да се появят нови автокрации в редица бивши федерални структури, като някои от тях може да приличат на мини-Русия, с корумпирани авторитарни местни лидери, налагащи едноличностна власт чрез контрол върху законодателната власт, законодателната и съдебната система, съчетани с вътрешни репресии и цензура в медиите. Те могат също така да фабрикуват или да хипербулизират размера на вътрешните и външните заплахи, за да се представят за твърди защитници на целостта на новата държава. Поради продължителните репресии, в повечето региони организираната демократична опозиция ще е твърде ограничена, за да представлява някакво предизвикателство за местните автократи.

В някои части от Северен Кавказ традиционната етно-кланова система на самоуправление ще набере сила и ще измести назначените от Москва регионални администрации. В някои бивши автономни републики местните лидери биха могли да изградят етнократични държави, ограничаващи правата на неместните жители. Отделянето може също така да доведе до вътрешни борби за власт в елита на основата на конкуриращи се мрежи за покровителство в новосъздадените държави, ако няма гарантирана стабилност и легитимно правителство. Движенията към независимост ще се превърнат в изпитание за силата на регионалната идентичност и мултиетническото съвместно съществуване в редица етнически смесени територии. Някои републики може да станат свидетели на етническа дискриминация, чистки, експулсиране или доброволно изселване на неместно население (нетитулуярни общности), тъй като новите лидери се стремят да създадат етнически по-хомогенни държавни единици. Много зараждащи се държави също ще се сблъскат с икономически проблеми, когато федералните финансови потоци от Москва бъдат прекратени. Освен това бизнес операциите и чуждестранните инвестиции ще бъдат обезсърчени, ако има постоянна политическа несигурност, социални вълнения, етнически конфликти, корупция в държавната администрация и организирана престъпност.

Независимо от това, някои държави, откъснали се от Русия, биха могли да бъдат по-демократично ориентирани, с благоприятни условия за бизнес и гостоприемни по отношение на международните инвестиции, особено тези, които граничат с демократични или проспериращи чужди държави. Те биха могли също така да се стремят към широко етническо представителство в държавните институции, за да осигурят на ключови избиратели равнопоставено участие в управлението на новата държава и тяхната подкрепа за нейната независимост. Всяка развиваща се страна обаче ще се изправи пред огромната задача за възстановяване и икономическа стабилизация, и ще се нуждае от значителна международна дипломатическа и материална подкрепа. Помощта е по-вероятно да бъде предоставена за нововъзникващи държави, които са в състояние да осигурят относително стабилна и предвидима политическа, социална и правна среда, или на такива, притежаващи ресурси и индустрии, които могат да привлекат чуждестранни инвестиции.

Споровете между някои държави след откъсването от Русия могат да ескалират до въоръжени сблъсъци, в които контролът върху ядрените оръжия, военното оборудване, енергийната инфраструктура или ресурси със специфично предназначение, могат да се превърнат в основен източник на съперничество и раздори. Въпреки това би било подвеждащо да се предположи, че една раздробена руска държава ще генерира конфликти и хаос във всички посоки, както твърди пропагандата на Кремъл. Развиващите се държави могат да последват примера на постколониална Африка, като запазят предишните административни граници, за да избегнат постоянни конфликти за територии и малцинства, каквито претенции на практика има всяка държава към съседите. Новите правителства може да прибягнат до такова решение, независимо дали протодържавите се развиват като демокрации или автокрации.

Демонтирането на властта в Москва също така може да насърчи появата на панрегионални и панрепубликански сдружения, които могат да се превърнат във федерални или конфедерални държавни структури. Предвестник на подобен процес има през 90-те години на миналия век, когато се създават осем междурегионални дружества, обхващащи по-голямата част от Русия, които са овладени от Елцин. Най-важното е Сибирското сдружение, базирано в Новосибирск и включващо 19 региона, чиято цел е да координира икономическите дейности между Западен и Източен Сибир. Москва се съпротивлява срещу всякакви стъпки на постигане на споразумение само с една от неговите структури, тъй като се страхува от укрепването на една широка панрегионална идентичност и насърчаване на сепаратизма в Сибир. Обявената през 1993 г. Уралска република, също може да вдъхнови изработването на едно ново конфедеративно споразумение между бивши области, райони и национални републики.

Може да бъде възродена държавата Идел-Урал в района на Средна Волга. За кратко време тя е независима република, провъзгласена през март 1918 г. в столицата на Татарстан – Казан, обединявайки в едно татари, башкири, чуваши и други етноси, легитимирайки тяхното освобождение от Руската империя. В границите си включва териториите на днешен Татарстан, Башкортостан и Оренбургска област, като някои местни лидери дори претендират за част от бреговата линия на Каспийско море. Днешно въплъщение на онзи съюз от Средна Волга, насърчаван от движението „Свободен Идел-Урал“, би включвал републиките Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Марий Ел, Удмуртия и Мордовия – последната преименувана на Ерзяно-Мокша в знак на признание и респект към двата съставни етноса. Новата държава Идел-Урал би могла да бъде конфедерация, в която всяка република ще поддържа своя собствена вътрешна и външна политика. Някои местни лидери предлагат създаване на по-голяма конфедерация, която да включва Република Коми, Пермски край и Оренбургска област, за да има новата държава външна граница с Казахстан.

Междурепубликанските инициативи могат да включват и възраждането на независимата Планинска република Северен Кавказ, съществувала между 1918 и 1922 г. Тази конфедеративна република включва седем съставни държави – Дагестан, Чечня, Ингушетия, Осетия, Черкезия, Абхазия и ногайските степи. По време на разпадането на Съветския съюз са направени опити за възраждане на Планинската република и през август 1989 г. е свикана Асамблея на планинските народи на Северен Кавказ, когато е преименувана на Конфедерация на планинските народи на Кавказ. През октомври 1990 г. е обявена за държава наследник на Планинската република от 1918 г. и независима от Руската федерация. През ноември 1991 г. представители на четиринадесет етноса на Северен Кавказ подписват договор, който официално легитимира основаването на Конфедерацията. Тя не се базира на ислямски религиозни принципи, а на мултиетническа солидарност и противопоставяне на руския империализъм и колониализъм.

Република Саха в Северен Сибир би могла да се превърне в най-голямата държава, отделила се от Руската федерация, със собствено арктическо крайбрежие, пристанища и значителни енергийни и минерални ресурси. С едно визионерско политическо ръководство, тя би могла да се възползва от разширяващия се Северен морски път и да развие значително своя търговски потенциал с Азиатско-тихоокеанския регион, както и с Южен Сибир и Китай. Други северни региони по протежение на Северния ледовит океан като Република Коми, Ненецкия автономен окръг и Ямало-Ненецкия автономен окръг, могат да последват примера на Саха, появявайки се на световната сцена.

Паралелно с процеса на утвърждаване на независими републики, биха могли да се появят суверенни региони с преобладаващо руско население, някои от които да се обединят във федерация или конфедерация, с идеята да създадат нови държавни структури. Това би бил признак за появата на етническа руска национална държава, въпреки че в нейната политическа структура и прерогативи на централното правителство вероятно ще възникнат конкуренция и дори конфликт между регионалните лидери и администрациите в Москва и Санкт Петербург. Разривът в Руската федерация ще окаже влияние и върху всички съседни страни. Някои държави ще бъдат уязвими по отношение на възникване на конфликти, или ще бъдат подложени на провокации от страна на Москва, с цел да отклонят вниманието им от нейните вътрешни катаклизми. Други държави могат да се възползват от слабостите и разединението на Русия, като гарантират своята сигурност, разширят влиянието си и дори възвърнат територии, изгубени в различни периоди от съществуването на Московската империя.

Други истории, написани от Януш Бугайски

Други истории, илюстрирани от Марина Луцик

В средата на юли излезе новото изследване на Януш Бугайски “Провалена държава: Наръчник за разрива на Русия”. Той е старши научен сътрудник във фонда “Джеймстаун” и автор на 21 книги за Русия, Европа и трансатлантическите отношения.

Faktor.bg ще публикува в три части резюме на книгата, излязло в “Mapping Russia’s Devolution” преведено и препечатано с разрешение от списание The Arc. Тази версия е препубликувана с разрешение на Faktor.bg.